Не изглежда да си струва

никой поглед, нито ласка,
с които се преструваш,
че пред мен не носиш маски.
И стотинчица не давам
занапред за тия роли,
дето ми ги разиграваш
енергично. Ще помоля
път последен да излезеш
за поклон на тази сцена,
после друга да намериш,
роли да твориш за нея.
Аз оставам безжеланна,
до обида отегчена...
стани за другиго товар,
скала в гърдите окачена.

Бъдещето тръгвало от мит,

от приказката тръгвала съдбата -
прилича повече на виц,
който почва от тъгата
и преминава в свръхкомичното
Очакваш знаци от небето
дали е "писано" да ме обичаш?!
Звучи ми толкова нелепо,
че има правила за "двама ни",
че можеш да ги следваш с друга -
твърде много ти е драмата,
а
не изглежда да си струва.

За да продължа напред,

ще трябва да се върна,
да се затичам, за да се засиля;
за да мога
някак да превърна
страх и злоба в светла сила,
със която
да прескоча пропаст,
да преплувам океан, морета,
да пребродя
тихо Космоса
като малка влюбена комета,
която търси
точката на сблъсъка
с нейния си мил астероид.
За да продължа,
се връщам:
бъдещето тръгвало от мит...

Не съм щастлива.

В тази тишина
духът ми се разбира
на капки яснота -
без тебе, мили,
или пък със теб,
светът се срива
и толкова нелеп,
безсмислен и трагичен
е този маскарад,
че ние се обичаме
и не е просто ад,
и не е просто бреме,
и не сме така сами,
че даже не ни дреме
дали съм аз, или си ти
който ще си ходи...
Дано да го решим,
защото ме тревожи,
че може би грешим
и с всяка стотна пада
по част от мен и теб.
А ще си трябвам цяла,
за да продължа напред.

Само твоето пресмятане си струва.

Само ти ни изчисляваш
(май не те интересува
как студена вечер лягам,
колко нощи все те гледам
без да те позная).
Днес решавам за последно -
слагам точка в края
на твойто многоточие,
глупост, пресметливост...
Обичаш ме задочно
и не,
не съм щастлива.

Струва ли си тази болка

и очите ми дали си стуват,
пръстите ми дават ли ти толкова,
колкото ти взима другото,
твоите безсънни нощи
плащат ли се с мойте думи,
търсил ли си всъщност нещо,
което няма помежду ни,
изходът дали е близо,
този поглед накъде отива...
само ти го знаеш, мили.
Само твоето пресмятане си струва.

Да ми простиш дали ще имаш сили?

Ще бъдеш ли добър? Или пък слаб
пред гняв, пред глупост и пред име
мъжко ще си? Като рак
ще вървиш ли настрани
от живота, от водата
жива в двете ми очи?
Недей ми казва. Аз самата
прошка май не ща. Не искам!
Все пак ти решаваш колко
сме си нужни и сме близки,
струва ли си тази болка...

Всичко друго е без смисъл,

ако всъщност теб те няма,
ако този допир по страните ми
е най-жестоката измама
и ме притиска само вятър,
наместо твоите ръце прегръща,
отмята кичури и блясък
и моя зов към мене връща.
Ще бъде страшно непростимо,
ако не мога повече да те докосна,
ако тази тежка нетърпимост
е твоят път към Холокоста
на нашата любов... Не бива,
не можем, мили, да сгрешим
така ужасно и несправедливо
красивото у нас да разрушим.
Да, знам, че те боли. И страдаш.
И съм виновна, най-виновна, мили.
Но ако теб те няма, нищо няма!
Да ми простиш дали ще имаш сили?