петък, 25 ноември 2011 г.

И със нея се свършва историята,

както със нея започва -
с онази гореща тревога,
че всичко е пусто, нарочено
от оня объркан Създател,
съживил ни от болка в ребрата.
Все мислим си колко сме срочни...
А ни се иска да бъдем Жената,
която до лудост обичат,
в която си влагат душите...
но си оставаме тъжни момичета
с горчиви копнежи в косите.

От днес те прекрачвам. Това ти дължа.

Нищо друго след "нас" не остана,
помежду ни лъжите лежат
и правят на спомени раните.
Аз тръгвам напред, ти където,
както, с когото си искаш.
За последно докосват ръцете
и от устните капе затишие,
за последно във теб се оглеждам
и ти давам да бъде на твоето...
Тази среща е трайно последна.
И със нея се свършва историята.

Kоито сега ме орисваш да страдам,

същите после ще ме крепят
(ще зная, че мога да се побеждавам) -
от чуждите грешки строи се светът.
Щом си ме бутнал, ще знам как се пада,
щом си отминал, ще продължа...
Сама се научих (е, и ти ми помага):
от днес те прекрачвам. Това ти дължа.

Докато се давиш, за мен да си мислиш,

когато боли те, от мен да горчи,
сълзите самички по теб да се плискат,
предишните думи да режат следи
по твоите пръсти, да капе кръвта ти
на рози по Нейната кожа,
каквото поискаш, във миг да се скапва
и после да става на Лошо,
да бъдеш излъган, предаден и мамен,
отритнат, прекършен и жалък...
Дано ти се случват всичките драми,
които сега ме орисваш да страдам.

неделя, 20 ноември 2011 г.

А даже не знаеш кога ме боли,

в прегръдка извиваш ръцете ми.
Целуваш страните, облени в сълзи,
макар че сам давиш сърцето ми.
Напукваш ми кожата, правиш "иглички"
и вярваш си, че ми е смешно.
Дали си глупак или просто двуличие
те изпълва до точка зловеща?!
Отговор няма/м/. Аз - тиха вода -
потискам мехури и гняв,
но скоро дълбоко ще закипя
и ще те попаря със тях.

Докато се давиш, за мен да си мислиш...

Стена е за мен тази мрежа,

дато твоите зеници прегражда -
ти виждаш само копнежи
в живота и никаква жажда,
за тебе човекът премил,
предобър е и двойно приличен...
а не вярваш във мен. И убил
всякакви дози обичане,
без да виждаш далече от себе си,
все се чудиш защо съм такава
и сам празниш сърцето си.
А даже не знаеш...

И остави ме, когато ще падам,

и ме забравяй, когато те чакам...
Не бива да бъде любов
тази лудост. Това протакане
излишно ме пие, мори -
набързо гонИ ме, да свършва.
В очите и днес ме лъжи,
стани, щом ти мъркам във скута.
Плесни ми шамар за събуждане,
бутни ми въздушната кула...
Каквото е писано, всъщност,
не ще да се сбъдва. Пак нула
с тия сервиси грешни бележа.
Стена е за мен тази мрежа...

Към изхода бягам. И падам.

По ръцете молитвите капят.
Аз не съм нито толкова млада,
нито винаги истински страдам,
че ти да кървиш вместо мен
и теб да те мъчат лъжите ми...
Този дразнещо дълъг рефрен,
във който със теб сме зазидани,
вече трябва съвсем да се спре.
По-добре е за двама ни краят,
тъй че ти не протягай ръце
и остави ме, когато ще падам.

Потопено до шия в тъга

и тънка кристална обида,
бъдното (сякаш е сняг)
в сърцето иглу ми иззида -
запечата прозорци, врата
с ледени тухли. И мисля
дали ще намеря следа
към искрата надежда,
към изхода...

събота, 19 ноември 2011 г.

Вместо рана да сети обичане,

вместо хлад да усеща ръка -
във сърцето ми вика момичето,
потопено до шия в тъга.

петък, 18 ноември 2011 г.

От възможното бъдещо утро

поболя се до крайност сърцето,
хем знае си колко е смъртно,
хем не мисли това. Като дреха
оголва си слабото място -
пред него до кръв се съблича -
и чака ужасно напразно
вместо рана да сети обичане.

Щеше... Но всъщност дали?

Все се пълня с подобни съмнения
и в очите оставят следи,
и сърцето се пълни с видения,
и ръцете изтръпват от скреж:
двеста нови живота се борят,
всеки иска потока да спре
и да стане едничкия огън,
от който се палят искри
и от който пожарите тръгват...
Умът ми е болен масив
от възможното бъдещо утро.

И така разрушихме надеждата

с тези свои низки игри,
че прахът ѝ даже изчезна,
искрицата ѝ се стопи.
Не остана дори за отблясък.
Колко слепи до днес сме били
узнаваме късно и страшно
ни се иска да се променим.
Ала няма да стане! Човеци
да бяхме, да бяхме с души,
щеше да има надежда...
Щеше... но всъщност дали?!

До делата ни всичко се свежда,

ако искаш, лъжи ме. Добре!
Но да знаеш, че нашата среща
отдавна дели се на две
и едната пътека след тебе,
а пък другата тръгва след мен.
И дори във ръце да се вземеш,
обич моя, не ще съберем
раздробения свят на мечтите...
До делата ни всичко се свежда -
все делихме, делихме, делихме...
И така разрушихме надеждата.

Пък макар съграден от облози,

тоя свят ни е дом под звездите -
понякога страшно оголен,
понякога благо в косите
ни затъква цветя и се смее
като пролет - с голяма надежда.
Какво да говорим за него...
до делата ни всичко се свежда.

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

"Онази" (поредна) любов

чукна пак на вратата ми днеска.
Той е толкова искрен и нов,
добър, разбран и отнесен,
че ми се иска да бъде Един
и Първи, Последен, и Вечен...
Макар да знам, че е син
на копнежната моя обреченост
и няма да трае безкрай
тази негова "огнена обич",
му отварям - копнея за рай,
пък макар съграден от облози.

Каквото е дал в любовта

той си взима със кратко сбогуване.
Нито пълни очи ще го спрат,
нито устни треперещи. Влюбване
му се случва на няколко месеца -
все голямо и все по-добро...
докато не реши, че е срещнал
"Онази" (поредна) любов...

Цензурирам всяка интимност!

Всяка ласка под номер броя!
Тази наша безчетна взаимност
отдавна бе време да спре.
Ти не можеш да даваш безкрайно,
аз не мога да давам без ред -
всичко трябва да бъде изрядно,
подредено добре, с етикет.
За да може накрая - на края -
да се свърши със кратка борба
и всеки да иска и връща
каквото е дал в любовта.

И не питай накрая за "ние",

когато от празно кънтиш -
каквото успя да изпиеш
до дъното чак пресуши.
Така и със мене постъпи:
последната капчица близост
изчезна сред твоите устни.
Цензурирам всяка интимност!