Не изглежда да си струва

никой поглед, нито ласка,
с които се преструваш,
че пред мен не носиш маски.
И стотинчица не давам
занапред за тия роли,
дето ми ги разиграваш
енергично. Ще помоля
път последен да излезеш
за поклон на тази сцена,
после друга да намериш,
роли да твориш за нея.
Аз оставам безжеланна,
до обида отегчена...
стани за другиго товар,
скала в гърдите окачена.

Бъдещето тръгвало от мит,

от приказката тръгвала съдбата -
прилича повече на виц,
който почва от тъгата
и преминава в свръхкомичното
Очакваш знаци от небето
дали е "писано" да ме обичаш?!
Звучи ми толкова нелепо,
че има правила за "двама ни",
че можеш да ги следваш с друга -
твърде много ти е драмата,
а
не изглежда да си струва.

За да продължа напред,

ще трябва да се върна,
да се затичам, за да се засиля;
за да мога
някак да превърна
страх и злоба в светла сила,
със която
да прескоча пропаст,
да преплувам океан, морета,
да пребродя
тихо Космоса
като малка влюбена комета,
която търси
точката на сблъсъка
с нейния си мил астероид.
За да продължа,
се връщам:
бъдещето тръгвало от мит...

Не съм щастлива.

В тази тишина
духът ми се разбира
на капки яснота -
без тебе, мили,
или пък със теб,
светът се срива
и толкова нелеп,
безсмислен и трагичен
е този маскарад,
че ние се обичаме
и не е просто ад,
и не е просто бреме,
и не сме така сами,
че даже не ни дреме
дали съм аз, или си ти
който ще си ходи...
Дано да го решим,
защото ме тревожи,
че може би грешим
и с всяка стотна пада
по част от мен и теб.
А ще си трябвам цяла,
за да продължа напред.

Само твоето пресмятане си струва.

Само ти ни изчисляваш
(май не те интересува
как студена вечер лягам,
колко нощи все те гледам
без да те позная).
Днес решавам за последно -
слагам точка в края
на твойто многоточие,
глупост, пресметливост...
Обичаш ме задочно
и не,
не съм щастлива.

Струва ли си тази болка

и очите ми дали си стуват,
пръстите ми дават ли ти толкова,
колкото ти взима другото,
твоите безсънни нощи
плащат ли се с мойте думи,
търсил ли си всъщност нещо,
което няма помежду ни,
изходът дали е близо,
този поглед накъде отива...
само ти го знаеш, мили.
Само твоето пресмятане си струва.

Да ми простиш дали ще имаш сили?

Ще бъдеш ли добър? Или пък слаб
пред гняв, пред глупост и пред име
мъжко ще си? Като рак
ще вървиш ли настрани
от живота, от водата
жива в двете ми очи?
Недей ми казва. Аз самата
прошка май не ща. Не искам!
Все пак ти решаваш колко
сме си нужни и сме близки,
струва ли си тази болка...

Всичко друго е без смисъл,

ако всъщност теб те няма,
ако този допир по страните ми
е най-жестоката измама
и ме притиска само вятър,
наместо твоите ръце прегръща,
отмята кичури и блясък
и моя зов към мене връща.
Ще бъде страшно непростимо,
ако не мога повече да те докосна,
ако тази тежка нетърпимост
е твоят път към Холокоста
на нашата любов... Не бива,
не можем, мили, да сгрешим
така ужасно и несправедливо
красивото у нас да разрушим.
Да, знам, че те боли. И страдаш.
И съм виновна, най-виновна, мили.
Но ако теб те няма, нищо няма!
Да ми простиш дали ще имаш сили?

Да не ме е страх без тебе?

Какви ми ги говориш тая сутрин?!
Не на спиртно, а на мента
лъхат свежите ти устни,
ала, щом не си пиян,
каква проклета проклетия
те кара да си вярваш сам?!
Знаеш, че не съм от тия,
дето бият се в гърдите
и си вирят гордостта,
дето хич не ги обмислят
ежедневните неща,
дето толкова са чувство,
че се губят и умират...
Аз съм дребничка, но не изкуствена
и разум май ми се намира,
та... признавам, че се хванах
във капана на живота -
да живееш друг да пазиш
и да чакаш със охота
същото и той да стори...
Аз без теб ще оцелея,
ала в страх и по неволя,
в обида, жлъч и във безверие...
Тук съм, зная, в безопасност,
макар да трябва да излизам,
но все се връщам и е ясно,
че последната си риза
на тебе и за тебе давам.
Всичко друго е без смисъл.

В кошара сред безброй овце

блеенето става лесно.
Даже и паун е смел,
ако страшното го срещне,
щом е сит и спал,
щом е сред "добри другари".
А пък вълкът единак
честичко едва се справя.
Той, животът, е такъв -
самотата всъщност дави,
а ако поделите път,
дори да сте позорно слаби,
планините вдигате от раз
и морето е да глезен...
Кажи ми ти, тогава, как
да не ме е страх без тебе?

Но това не значи ли "прекрасна"?

Което казваш с криви думи
от типа на "странна и неясна",
от рода на "някак малко луда"?
Имаш много дефиниции
за мен и моята душевност,
не разбираш, че съм личност
затворена сред стадо дребни
блеещи животни. Колко
пъти да ти го показвам -
аз не лая, малко хапя
и трудно, мъчно се отказвам,
действам до последни сили
и след тях, и после още...
Но дойде май времето, любими,
да ви оставя да се пощите,
пък мен вълкът да ме изяжда.
По-добре наместо все
да паса и да ме кастрят
в кошара сред безброй овце...

Пък каквото ще да става!

Уморих се да съм длъжна.
Каишката ме задушава
и ако не я разкъсам,
нищо чудно да се стапям
или, във всеки следващ случай,
да тръгна всички ви да хапя,
да ритам, късам или псувам.
Омръзна ми! Така не мога!
Опитвате се вятъра да спрете,
копривата да стане роза
или изобщо там каквото щете...
а не виждате, че аз съм друга
и от оковите ви всъщност расна.
Добре, приемам, че съм "трудна"!
Но това не значи ли "прекрасна"?

Просто комично

с изглед за пародия
и бурен глупав смях,
трагични
сме си клоуните -
грим, в очите прах
и много,
просто много
глумство във душата...
и сме голи,
и сме боси
с кръпки на сърцата.
Разрасна ни се бизнесът,
всеки днес
ни взима хляба.
Ще прощавате за израза,
но ГРЪМНЕТЕ СЕ!
Тогава
ще ударя на ирония,
пък каквото ще да става!

Как ще живееш, избра ли?

Или още е празно картончето...
Уморих се от всичките драми,
които следхождат нарочното:
ти си се свил във пашкула
на "аз съм самичък в вселената",
без да помислиш, че другите
оставяш отвън на студено
и няма те как, прокудени,
да споделят със тебе си времето...

Аз те обичам,
но това е...
просто комично.

Или изобщо ме нямаш,

или всичко докрай ще получиш -
и съкрушеност на рамото си,
и солени по бузите ручеи,
и трънчета много в петите,
и остри бодежи отляво,
копнеж да оставиш следи,
падане на коляно,
стремеж да се изтласкаш
отвъд предели, забрани,
отвъд ежедневното щастие.
Как ще живееш избра ли?

Трябва да скочиш в горещото,

в кладата трябва да скочиш,
за да усетиш и ти нещото,
което изпитвам с отсрочките,
дето все ми ги молиш...
Нямам сили вече за тебе.
Изпил си ми волята
и сега съм съвсем непотребна.
Скачай в горещото, момко!
Не можеш така да ме мамиш-
или си с мен, неотклонно,
или изобщо ме нямаш.

Значи, че най е реално,

когато трънлива се чувствам:
в сърцето и във стъпалото,
в очите. Значи е блудство
всяка ласка фалшива,
всяко докосване нежно.
Ако поискаш да имаш,
трябва да скочиш в горещото...

Що за щастие сладни...

Тази хапка за мен е горчива,
може теб да те пълни или
да ти стига за цяла година,
но аз искам още в света,
още искам от теб и от мене.
Тази хапка е само една,
парченце от малка вселена,
а са нужни милион... и дори
много повече, щом си замесен.
Щастие, вярно, сладни,
но не е пътят най-лесен
и трябва да видя, че ти,
напук на всичко мечтано,
си научил, че щом ти горчи,
значи, че най е реално.

Веднъж на милион

ще ти се случа.
Веднъж.
И после ще оставя диря,
но не както влачи кучето
след законите ни пародийни,
а истинска, дълбока, разтопена -
улейче по ледена висулка.
Щом ти се случа, ще се разтрепериш,
след това ще се пропукаш...
Кората ти ще падне като риза
и ти за втори път ще се родиш,
въздух ще поемеш и ще видиш
що за щастие сладни.

"Ще се превърнеш във делник,

ще станеш на смешка,
тази твоя мечта грам не струва.
Ум и чувства говорят разделно:
тази стъпка е грешка,
избродирана с нижки от лудост.
Няма път, накъдето ще ходиш.
Ти си просто човече,
вечно някой ще те задминава.
Може нощи наред да оспориш,
но ще стане така, че
даже с Бог за ръка не се справяш.
Примири се и спри да се мъчиш.
Реален е само живота,
във който си гониш заплати,
готвиш, гладиш, излишното тъпчеш,
не търсиш Кивота
и възпитаваш така и децата.
Няма мечти. Примири се!"
Всеки казва това.
И очаква от мен да послушам
и забравя, че в мене гори
някаква луда глава,
в която вечер се сгушва
още по-луд идиом,
че може би,
аз съм всъщност
веднъж на милион...

Изобщо не страдам.

Изобщо.
Даже хич.
Даже никак.
Реших да опитам задочно -
от домошар станах на скитник...

А ползата?
Минус същински.
Липса, пусто и празно.
Как изобщо помислих,
че мога
да стана на празник?!

Делник съм.
Сив и невлюбен.
Омагьосан
кръг сатанински.
Изобщо не страдам.
Напълно
наясно съм с всичко
и с всички:

повикат ли, ти оглушавай,
помахат ли, просто не виждай,
иначе ще те запалят,
за да плюят във твойто огнище.

Ще духнат сивата пепел,
вятърът ще те поеме
и от обичаен човек
ще се превърнеш във делник.

И после... забравям да плача.

Стоп!
Преповтаряме кадъра -
ти отново нахлузваш палача,
а аз съм в костюм на удавена.
Декор ни е моята стая,
озвучител са хорските клюки.
Дубльори отдавна ги няма
и сме "на живо"-то включили.
Твоята реплика гръмва:
"Не мога така да обичам!".
След която си тръгваш.
Но на прага се свличам
и... и... да, плача!
Вярно!
Прощавай! Забавям финала
и реплики губя, и влача,
и не знам докъде сме реално
според твоя сценарий,
а някак си всъщност
май че...
изобщо не страдам.

Не си бил за мене готов.

Точка. И всичко ти стига.
А в мене бездна оловна
и мрак безкрай се разстилат...
А в мене е тъпата болка,
която наричаме "нищо".
Казват, че всичко ще можеш,
стига да го поискаш;
и аз те поисках. И вярвах.
И бързах в крачките свои.
За да се спъна. Да падна.
В точката. Като герой
на някоя трагикомедия.
Финалът съвсем е прозрачен -
сърцето в мен го обесвам
и после... забравям да плача.

В ръцете на свойта съпруга

и в смеха на своя си син
ти навярно ме мислиш за друга,
на която не си й любим,
а те мрази отдавна и силно.
Аз навярно изглеждам така.
Навярно в очите ми има
потъмнели от злоба ядра
и всъщност кафявото значи,
че вече не гледат към теб.
Гласът ми е повикът мрачен
на минало, станало лед...
а нейните пръсти те сгряват
и измиват от тебе срама.
Ще бъда ужасната плява
на всичко, което не съм,
щом това ще изтрие следата
от устни, ръце... и любов.
И си прав, че вече не гледам -
не си бил за мене готов.

Или си просто човек,

или просто не струваш живота,
който с дъх си поел
и който проклинаш с охота.
Не струваш всички тъги,
които ще хвърлиш на други,
нито сълза, нито тик
в ръцете на свойта съпруга...

На всеки един ден след ден

се изпречва съдбата на пътя.
Понякога някой е смел
и отвръща на неиния тътен.
Тогава се ражда герой
или всъщност се скършва човекът,
защото, неверникът, той,
поелият кръста си в шепа,
не може да стигне далеч -
все от някъде обич го дебне,
все го спъват тревоги и плач
или някоя смешна потребност
да бъде "малка душа"
с желания, нужди и болки...
а съдбата с голямото С
не поема излишни обходки:
или си героят навед,
или си просто човек.

Обич моя безбрежна!

Обич! Обич, кажи
дали е достоен човекът
да говори, щом мълчи.
Или трябва да мълчи,
когато всъщност говори,
защото от злоба кърви,
защото е само подобен
на Себе си - вече погубил
всичко, което расте
в добро... и е изгубил
пътя пред свойте нозе.
Кажи ми, моля те, Обич,
защо Не-човекът е в мен,
защо е в брат ми, във образа
на всеки един ден след ден?

Светлина във тунела. Оставаш.

За винаги. "Вечност" е кратко.
Защото само в ръцете ти
аз забравям,
че ти не заслужаваш
толкова малко,
колкото всъщност ти давам,
обич моя безбрежна.

Пазя те на топло и сигурно.

Дълбоко. Ужасно дълбоко.
Но не, не само в миналото.
Ти ще живееш живота ми.
Давам го. Давам на теб
онова, което остана
да ти се случи. Човек
единствено в тебе познавах.
И още го виждам. Сълзите
капка по капка те сглабят...
Ти си и спомен, и извор,
светлина във тунела. Оставаш.

Там няма надежда. А гроб.

Пресича се пътят със кръста.
Небето сълзи. И със смог
градът оплаква невръстните.
Всеки камък е капка душа.
Всеки идващ е кратичък спомен.
Съществуват безброй имена,
а само няколко думи за сбогом
и всичките казвам на теб.
Ти не можеш и там да "живееш",
когато в сърце от сърце
твоята кръв топло лее,
пламти и поддържа ни нас -
оцелели след твоето тръгване.
Там е сиво, студено. А аз
те пазя на топло и сигурно.

Някъде в мене?

...Къде ли? Защо ли?
Със право или пък без?
Въпроси, въпроси. Въпроси?!
За какво са ми, дявол ги взел?!
Аз искам ти да ми кажеш,
искам готови решения.
Честно казано - все ми е тая
дали съм без собствено мнение.
Нали си е моят си избор,
нали го посочих със пръст
(макар че очите не виждаха,
затворени здраво). Какъв
е Бог, щом ме пълни с въпроси,
вместо с човешка любов...
Предател! Някъде в мен ли?
Там няма надежда. А гроб.

Пък ти не вярвай в това и отричай.

Щом решил си, какво да ти кажа.
Аз съм толкова зла, че обичам
не теб - да съм винаги права,
все излишно тревожа за нещо,
крещя и обиждам наволя,
и превръщам ни двата в вещи,
които приличат на хора,
ужасна съм, дважди ужасна
и три пъти... триста направо,
и всъщност съм неподвластна
на каквато и да е драгост...

Аз те обичам!
Но щом го вярваш това така убедено,
значи все трябва да има го
някъде в мене?

И да ме оставиш самотна планета

аз ще намеря галактика,
в която да отгледам цвете
и Малък принц. И някак
да се усещам значима,
оставила нещо на хората:
едно момченце златисто
като слънце в зеници. Умора
няма и миг да почувствам
от самота или нужда
да бъда обичана. Пуснеш ли ме,
сама за живот ще събудя
своята творческа мисъл,
ще създам просто свят,
просто живот, просто всичко...
което със теб не деля.

Така ще е, щом си отидеш.
Пък ти не вярвай в това...

Утре (а може би не,

може дори да е днеска)
ще паднат тези ръце
от твоето рамо и честност,
ще станем със теб на звезди -
вселени ще ни разделят,
Млечният път ще горчи
и ще стане на малка пътека,
ако тръгна да търся към теб
някакви знаци, ще плача,
ще се срутва всяко небе,
под което сме гледали здрача
и делили сме шепа любов,
и от тебе съм черпила сила...
Пияна съм, Боже, с тъга
от нашата утрешна гнилост.
Но знам, че ще свърши така,
от ръцете ми ти ще излезеш,
за да тръгнеш самичък в света...

И да ме оставиш самотна планета.

И сърцето ти гълта отровата,

както аз те попивам до капка.
Не искам да губя. Но мога.
Душата е тъпа загадка -
не ща да я мисля, защо ми е -
куха и суха кайсия,
сбръчкана, зъби болят...
затова до дъно те пия.
Да се лекувам. А ти
недей да си стискаш сърцето.
Знам, да си влюбен горчи
и стеснява даже небето,
но какво да се прави?! Съдба.
Както си иска ни суче:
днес ти си плячка, сърна,
а аз - ловджийското куче.
Утре ще бъде обратното,
някой мен ще преследва
и стрели ще се целят във тялото...
Умирай, аз ще те последвам

утре (а може би не).

Предана, тиха, ведра и ясна -

просто капваш каквото е нужно,
и макар че е кожата тясна,
ставам точно каквато ти хрумне
и знаеш какво ще направя,
помисля, поискам и чувствам...
И животът е без изненада,
и сърцето ти не е изпуснато
от тази примка, която го спира
да не падне (след мене) в дерето.
Най-добре те от всички разбирам -
ти не искаш да губиш сърцето
и създаваш си пречки самичък,
и създаваш ме както ти трябвам:
мен не може човек да обича
и значи съм точно идеална.

Но май че нарочно си сгафил
и някъде сбъркал си дозата -
не съм каквото се чакаше.
И сърцето ти гълта отровата.