И после... забравям да плача.

Стоп!
Преповтаряме кадъра -
ти отново нахлузваш палача,
а аз съм в костюм на удавена.
Декор ни е моята стая,
озвучител са хорските клюки.
Дубльори отдавна ги няма
и сме "на живо"-то включили.
Твоята реплика гръмва:
"Не мога така да обичам!".
След която си тръгваш.
Но на прага се свличам
и... и... да, плача!
Вярно!
Прощавай! Забавям финала
и реплики губя, и влача,
и не знам докъде сме реално
според твоя сценарий,
а някак си всъщност
май че...
изобщо не страдам.

Не си бил за мене готов.

Точка. И всичко ти стига.
А в мене бездна оловна
и мрак безкрай се разстилат...
А в мене е тъпата болка,
която наричаме "нищо".
Казват, че всичко ще можеш,
стига да го поискаш;
и аз те поисках. И вярвах.
И бързах в крачките свои.
За да се спъна. Да падна.
В точката. Като герой
на някоя трагикомедия.
Финалът съвсем е прозрачен -
сърцето в мен го обесвам
и после... забравям да плача.

В ръцете на свойта съпруга

и в смеха на своя си син
ти навярно ме мислиш за друга,
на която не си й любим,
а те мрази отдавна и силно.
Аз навярно изглеждам така.
Навярно в очите ми има
потъмнели от злоба ядра
и всъщност кафявото значи,
че вече не гледат към теб.
Гласът ми е повикът мрачен
на минало, станало лед...
а нейните пръсти те сгряват
и измиват от тебе срама.
Ще бъда ужасната плява
на всичко, което не съм,
щом това ще изтрие следата
от устни, ръце... и любов.
И си прав, че вече не гледам -
не си бил за мене готов.

Или си просто човек,

или просто не струваш живота,
който с дъх си поел
и който проклинаш с охота.
Не струваш всички тъги,
които ще хвърлиш на други,
нито сълза, нито тик
в ръцете на свойта съпруга...

На всеки един ден след ден

се изпречва съдбата на пътя.
Понякога някой е смел
и отвръща на неиния тътен.
Тогава се ражда герой
или всъщност се скършва човекът,
защото, неверникът, той,
поелият кръста си в шепа,
не може да стигне далеч -
все от някъде обич го дебне,
все го спъват тревоги и плач
или някоя смешна потребност
да бъде "малка душа"
с желания, нужди и болки...
а съдбата с голямото С
не поема излишни обходки:
или си героят навед,
или си просто човек.

Обич моя безбрежна!

Обич! Обич, кажи
дали е достоен човекът
да говори, щом мълчи.
Или трябва да мълчи,
когато всъщност говори,
защото от злоба кърви,
защото е само подобен
на Себе си - вече погубил
всичко, което расте
в добро... и е изгубил
пътя пред свойте нозе.
Кажи ми, моля те, Обич,
защо Не-човекът е в мен,
защо е в брат ми, във образа
на всеки един ден след ден?

Светлина във тунела. Оставаш.

За винаги. "Вечност" е кратко.
Защото само в ръцете ти
аз забравям,
че ти не заслужаваш
толкова малко,
колкото всъщност ти давам,
обич моя безбрежна.

Пазя те на топло и сигурно.

Дълбоко. Ужасно дълбоко.
Но не, не само в миналото.
Ти ще живееш живота ми.
Давам го. Давам на теб
онова, което остана
да ти се случи. Човек
единствено в тебе познавах.
И още го виждам. Сълзите
капка по капка те сглабят...
Ти си и спомен, и извор,
светлина във тунела. Оставаш.

Там няма надежда. А гроб.

Пресича се пътят със кръста.
Небето сълзи. И със смог
градът оплаква невръстните.
Всеки камък е капка душа.
Всеки идващ е кратичък спомен.
Съществуват безброй имена,
а само няколко думи за сбогом
и всичките казвам на теб.
Ти не можеш и там да "живееш",
когато в сърце от сърце
твоята кръв топло лее,
пламти и поддържа ни нас -
оцелели след твоето тръгване.
Там е сиво, студено. А аз
те пазя на топло и сигурно.

Някъде в мене?

...Къде ли? Защо ли?
Със право или пък без?
Въпроси, въпроси. Въпроси?!
За какво са ми, дявол ги взел?!
Аз искам ти да ми кажеш,
искам готови решения.
Честно казано - все ми е тая
дали съм без собствено мнение.
Нали си е моят си избор,
нали го посочих със пръст
(макар че очите не виждаха,
затворени здраво). Какъв
е Бог, щом ме пълни с въпроси,
вместо с човешка любов...
Предател! Някъде в мен ли?
Там няма надежда. А гроб.

Пък ти не вярвай в това и отричай.

Щом решил си, какво да ти кажа.
Аз съм толкова зла, че обичам
не теб - да съм винаги права,
все излишно тревожа за нещо,
крещя и обиждам наволя,
и превръщам ни двата в вещи,
които приличат на хора,
ужасна съм, дважди ужасна
и три пъти... триста направо,
и всъщност съм неподвластна
на каквато и да е драгост...

Аз те обичам!
Но щом го вярваш това така убедено,
значи все трябва да има го
някъде в мене?

И да ме оставиш самотна планета

аз ще намеря галактика,
в която да отгледам цвете
и Малък принц. И някак
да се усещам значима,
оставила нещо на хората:
едно момченце златисто
като слънце в зеници. Умора
няма и миг да почувствам
от самота или нужда
да бъда обичана. Пуснеш ли ме,
сама за живот ще събудя
своята творческа мисъл,
ще създам просто свят,
просто живот, просто всичко...
което със теб не деля.

Така ще е, щом си отидеш.
Пък ти не вярвай в това...

Утре (а може би не,

може дори да е днеска)
ще паднат тези ръце
от твоето рамо и честност,
ще станем със теб на звезди -
вселени ще ни разделят,
Млечният път ще горчи
и ще стане на малка пътека,
ако тръгна да търся към теб
някакви знаци, ще плача,
ще се срутва всяко небе,
под което сме гледали здрача
и делили сме шепа любов,
и от тебе съм черпила сила...
Пияна съм, Боже, с тъга
от нашата утрешна гнилост.
Но знам, че ще свърши така,
от ръцете ми ти ще излезеш,
за да тръгнеш самичък в света...

И да ме оставиш самотна планета.

И сърцето ти гълта отровата,

както аз те попивам до капка.
Не искам да губя. Но мога.
Душата е тъпа загадка -
не ща да я мисля, защо ми е -
куха и суха кайсия,
сбръчкана, зъби болят...
затова до дъно те пия.
Да се лекувам. А ти
недей да си стискаш сърцето.
Знам, да си влюбен горчи
и стеснява даже небето,
но какво да се прави?! Съдба.
Както си иска ни суче:
днес ти си плячка, сърна,
а аз - ловджийското куче.
Утре ще бъде обратното,
някой мен ще преследва
и стрели ще се целят във тялото...
Умирай, аз ще те последвам

утре (а може би не).

Предана, тиха, ведра и ясна -

просто капваш каквото е нужно,
и макар че е кожата тясна,
ставам точно каквато ти хрумне
и знаеш какво ще направя,
помисля, поискам и чувствам...
И животът е без изненада,
и сърцето ти не е изпуснато
от тази примка, която го спира
да не падне (след мене) в дерето.
Най-добре те от всички разбирам -
ти не искаш да губиш сърцето
и създаваш си пречки самичък,
и създаваш ме както ти трябвам:
мен не може човек да обича
и значи съм точно идеална.

Но май че нарочно си сгафил
и някъде сбъркал си дозата -
не съм каквото се чакаше.
И сърцето ти гълта отровата.