Ще хукна по твойте пътеки:

не метър, а километри

ще взимам на всякоя крачка -

решена тъгата да смачкам

и бързо теб да достигна.

Времето пак ми намига;

сантиметър пред мен е отново,

без значение, че съм готова

сама себе си да прескоча...

отвътре отрови клокочат.

Чак тогава ще стигна до търсене,

чак тогава ще викам след тебе...
Чак когато сърцето откъсна,
ще хукна по твойте пътеки.

Да се чудя кога ще те вземат

днес отказвам. Изгубих години

в нерви, в заплахи. Отнема

страхът часовете щастливи

и в замяна оставя светулка

в душата да мига накъсано.

Когато поискаш си тръгвай,

чак тогава ще стигна до търсене.

Даде ли ни Господ, ще вземе...

Аз не искам да бъда богата,
да се чудя за колко ми време
ще бъда добра и сърцата,
колко дълго късмета ще стискам,
колко още живот ще живея...
И ужасно, ужасно не искам
да се чудя кога ще те вземат.

Че отдавна направи ни спомен

чета всеки ден по очите ти

(гледащи леко отгоре:

виновни, но горди). Стените ми

вече са прах и руини,

полъх от минало време.

Какво да се прави, любими,

даде ли ни Господ, ще вземе...

Не спира пред проста стена.

И пред мене даже не спира.
Тази твоя голяма лъжа,
наречена някак си "ние",
която повтаряш насън,
наяве и в мисли, и в думи,
не може да бъде кадъм
на всяка измама и лудост.
А всъщност тежи и боли,
а всъщност изгаря и гони...
Дважди проклет да си ти,
че отдавна направи ни спомен.