Ще направят и тебе на кух

тези улици с лъскави маски,

избродирани с рани. Напук

на природната пролетна ласка

ще те стиснат с ръце и сърцето

ще обърнат във камък каратен.

Какъвто поискаш изглеждай,

но те моля,

бъди благодатен.

На лице като сляпа фасада,

на крака като мрамор зловещ,
на очите, понесли и ада,
и рая, и вечния скреж,
ти не вярвай. Направо разбивай.
Инак утре те пак ще са тук
и ще счупят каквото си имал,
ще направят и тебе на кух.

По-добре да съм сляпата, май

отминава, а още очите
се взират за пролет и тайно
(ужасяващо тайно, до скритост)
от болка сърцето мълчи:
каквото не вижда - го няма.
Защо са тогава очи
на лице като сляпа фасада...

Превръщам се в нота портретна,

когато ме гледаш така,
сякаш всичко във мене е вредно
за тебе и трябва сега,
на мига, моментално, веднага
да бъде сменено докрай...
Ако аз пък така те погледна...?

По-добре да съм сляпата, май.

И няма пътеки за връщане,

и вече краката са в рани

(жадувам за топла прегръдка,

но ръцете, от гордост възпряни,

не могат към теб да протегнат

отново горещо сърцето).

Издъхва едната потребност -

превръщам се в нота портретна.

Отдавна сме двама един по един,

отдавна ръцете ми чуждите търсят,
отдавна когато мирише на дим,
спасявам единствено своята същност.
Не ни е привично, но вече мълчим,
когато се срещнем из стаите вкъщи -
отдавна делиме, каквото делим,
и няма пътеки за връщане.

И няма причина да бъде различно

точно когато до мен си застанал,

толкова пъти ми каза "обичам те",

а (нито веднъж не съм го признавала)

направо ме късаш, когато говориш

и много боли ме, когато мълчиш,

така че си тръгвай. Довиждане!

(Сбогом...)

Отдавна сме двама един по един...

Да гълтаме ключа

и който остане
в съндъка на "Минало свършено",
не съм го обичала,
не съм го очаквала
и няма причина да бъде различно.

Всичко друго е само шептение -

онзи тих и безкраен дъх на луната,

звукът от крилете на лебеди

и викът пред Смъртта със коса във ръката.

Всичко друго е само очакване,

то просто навън ще се случва.

Навън. Сега да поплачем,

а после...

да гълтаме ключа.

Краят, знаем, е "нищо!".

Така вярвам, когато
ти докосваш ръката ми с плам
и се чувствам въздишка,
притаена в косата ти,
която дочуваш, когато си сам.
Света помежду ни
без страх захвърли
и притегли ме във сладко безвремие.
Обичам те лудо,
обичаш ме ти.
Всичко друго е само шептение.

"Ако бях те намерил..."

това е началото

на всеки твой поглед,

на всяка въздишка.

Но как да се меря

с жена ти и с раната

на семеен човек?

Краят, знаем, е "нищо!".

Нали и без друго

сме просто приятели,
да си стиснем ръцете
и усти да затворим -
да не кажа случайно
"Обичам те!" някак си,
да не кажеш случайно
"Ако бях те намерил..."

И завършена цялост

дори да намеря,

не бих го повярвала,

не бих го споделяла.

Защо да отварям

очите на Някого?

Нали и бездруго сме просто приятели...

Като клетчица обич и мисъл

ще се срастна със тебе.
Ще се чувстваш орисан
да бъдеш потребен,
добър и различен
и ще бъдеш, когато
усетиш обичане
и завършена цялост.

Ти докосна ме и превзе ме.

Сега съм отворена книга,
мост над река като Сена,
дума, която не спира
да бяга в дланта на сърцето ти,
а ти да я гониш и викаш.
Като частица от тебе съм.
Като клетчица обич и мисъл.

Искрица в окото на Бог,

облак под слънцето денем,
нощем луна като рог,
сутрин във рими, поема
по обед, след обед жена,
а пък вечер любима до тебе -
аз такава съм, откак любовта
ти докосна ме и превзе ме.

И да направим от огъня дим,

то пак ще е имало нещо.

Дори щом със теб си мълчим,

дори щом крещим си насреща

и щом си говорим със ласки

дори щом си шепнем любов,

то винаги ще е жарава,

искрица в окото на Бог.

Oт Тук и от Там, посредата ни - Спорене.

То е втора природа да бъдем добри.
А със първата ставаме огъни,
щом се парим със въглени-думи,
щом подпаля с очите очите ти,
щом захапем от устните с жар,
когато отричам, че искам те,
и когато се мислиш за цар
на моите тяло и чувственост...
Тази вечер да бъдем добри,
да забравим за малко пожарите
и да направим от огъня дим.

Даже повод за край без излишни слова

не намираме с теб, а говорим, говорим...
Болят ме от думи сърце и уста,
боли ме душата от вечното спорене.
Как няма едничка, просто една
точица
обща
(градивна),
а само говорене
за живота ни - с теб се делим все така
от Тук и от Там, посредата ни - Спорене.

От гузната съвест си правя колоди.

Тази твоя комична псевдовина
провокира смеха ми и моята гордост
да изливат над тебе слана
от обидни и жарки, хапливи бележки...
Колко жалки сме с тебе, щом от това,
тази твоя невярност, не можем да вземем
даже повод за край без излишни слова.