Струва ли си тази болка

и очите ми дали си стуват,
пръстите ми дават ли ти толкова,
колкото ти взима другото,
твоите безсънни нощи
плащат ли се с мойте думи,
търсил ли си всъщност нещо,
което няма помежду ни,
изходът дали е близо,
този поглед накъде отива...
само ти го знаеш, мили.
Само твоето пресмятане си струва.

Да ми простиш дали ще имаш сили?

Ще бъдеш ли добър? Или пък слаб
пред гняв, пред глупост и пред име
мъжко ще си? Като рак
ще вървиш ли настрани
от живота, от водата
жива в двете ми очи?
Недей ми казва. Аз самата
прошка май не ща. Не искам!
Все пак ти решаваш колко
сме си нужни и сме близки,
струва ли си тази болка...

Всичко друго е без смисъл,

ако всъщност теб те няма,
ако този допир по страните ми
е най-жестоката измама
и ме притиска само вятър,
наместо твоите ръце прегръща,
отмята кичури и блясък
и моя зов към мене връща.
Ще бъде страшно непростимо,
ако не мога повече да те докосна,
ако тази тежка нетърпимост
е твоят път към Холокоста
на нашата любов... Не бива,
не можем, мили, да сгрешим
така ужасно и несправедливо
красивото у нас да разрушим.
Да, знам, че те боли. И страдаш.
И съм виновна, най-виновна, мили.
Но ако теб те няма, нищо няма!
Да ми простиш дали ще имаш сили?