Споделя вселени и име

добрата човешка Мечта -

за всичко и всички любими.

Не спира пред проста стена.

Oтне му човешкото име

ужасното, стенещо чувство,
че никога никой не взима
сърцето, което не пуска,
което не дава и миг
да забрави, че някъде има
момиче, което със друг
споделя вселени и име.

Парченцата вътре в десен

играят по групи и в стадо.

Овчарят със гега в ръце

въздъхва от мъдрост и старост.

Безсилен е, няма кога

живота си да преоткрие.

Преглътна го бързо властта,

отне му човешкото име.

Преминете направо през мен,

щом достигнете моята кожа,
осветлете ми мрачния ден
и кажете, когато не може
повече слънце да влиза,
повече сняг да вали
и да правят от моите ризи
стъклени кули с мечти...
Кажете, кажете, кажете,
всичко кажете на мен!
Парценца любов, подредете
парченцата вътре в десен.

Да бъда до крайност излишна

се плаша, откакто започнах

да виждам с очите си всичко -

доброто и злото в живота.

Първото - клечица слама,

второто - бурно море.

Не искам да бъда удавена,

преминете направо през мен.

Да бъдеш последен, но "първи"

мечтаеш, откакто те помня.
Раздърпана риза и дънки,
прическа по минала мода,
отвеян, но гледащ направо -
такъв те запомних, намерих.
Ти можеш да тръгнеш наляво,
но после завиваш и стреляш,
и който ти пречи, изгаря.
Прекрасно знам, че умееш
да правиш от нищото слава.
Даже когато се смеят
на твоите грешки, ти ставаш.
Такъв те обичам. Но мисля,
че може би всъщност не трябва
да бъда до крайност излишна.

И всичко е всъщност измама...

светът ни е низ от глупаци,

безкрайна арена и врява,

пародийни и вяра, и щастие,

подметка, настъпила дъвка,

дупка в корема на урва,

краста, наречена "тръпка

да бъдеш последен, но първи".

Човечна (не мога човешка!),

както казваш добре, аз съм плява,
от мене растат само грешки
и всичко е всъщност измама...

Но няма да може. От мене.

Човек все не ще да излиза -

магаре инато, неверно

припев изпят и коприва,

ожулваща всичко до пришки...

Така съм родена (погрешка),

естествена, друга по принцип -

човечна (не мога човешка!).

И бързо ще иска обратно...

Но няма къде да се върне.
Жена ти е адски понятна,
ужасно добра е и умна,
каквото захване, и става,
каквото поиска - и прави.
Но тази жена не е блатна,
капризна и буйна лияна,
както съм аз...
И те крадна,
обвивам те с листи зелени.
Жена ти ще иска обратно.
Но няма да може. От мене.

Назъбен и остър пирон

е големият враг на стената.

Той чопли, човърка. Без стон

продължава, дълбае нататък.

Ала щом си пробие отвъд,

пътят ще стане по-лесен.

Ей така е сърдечната плът

във гърдите ми - все ѝ е тесен

светът. И желае докрай

през мен свобода да дочака.

Излезе ли, знам, ще се смае

и бързо ще иска обратно...

Прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Докога ще ме грабиш така?!
Докога във сърцето ми болка
ще се слива наравно с вина
и ще прави от тебе човечен,
а от мене - пречупващ се клон...

Тази "обич" е двойно обречен,
назъбен и остър пирон.

Направи се, че още съм с Теб...

запали ми свещички в очите,

накарай сърцето да спре

от желание (като във митове

и легенди за силна любов,

за магичен копнеж), но без болка.

Направи се! Повярвай... във мен

прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Но те моля, бъди благодатен,

направи се на малко добър,
престори се, че тази чудатост
значи за тебе светът.
Аз съм малка и слаба,
и бедна...
Разпилях се във мисли безчет.
Целуни ме.
Макар и последно,
направи се, че още съм с Теб.