Само Той ме прави на истинска.

Само той поглежда дълбоко в очите
и вижда зад техните точкови ириси
сияния всякакви... гледа и пита
откъде съм ги сбрала, защо си мълча,
когато от болка пребито потрепвам,
как успявам изобщо да се задържа
на земята, щом вътре летя към небето?!
И аз му разказвам - всъщност каква съм,
а той ми вярва и кима съгласен...
Пред Него съм себе си - свежа, нетясна,
предана, тиха, ведра и ясна...

Духва последните свещи

и милва със нежност ръцете.
Прошепва задавено нещо,
което изтръпва сърцето.
После капва мълчание в чашите
и отпива горчилка със дните ни,
преглъща голямото чакане
и заравя лице сред косите ми,
вдишва. Издишва. И пита -
за премеждия, болки и срещи.
После попива сълзите
и прощава ми старите грешки.
И обича. И знае. И вярва.
И ме иска. И иска. И иска...
И вечер, когато сме двамата,
само Той ме прави на истинска.

И да не чукаш, самичко се пука...

тъй изнежено времето стана:
секундите в прах се превръщат,
часовете - в атомна хала,
която връхлита тела,
умове, чак и голите мисли.
Не подминава нищичко тя -
със всякоя стотна се нищим.
А искаме вечни да бъдем,
след нас да оставим по нещо.
Чуваш ли?! Смях над безумието
духва последните свещи...

Тоя псевдоживот ме потиска!

Все си мислех, че ставам за друго,
че звезда ме от горе орисала
да съм някакво мъничко чудо,
сред хората радост да нося,
да ме следва светът неотлъчно
и да свети добре ореола,
и да бъда безбожно обичана...
А какво получавам накрая?!
Само злоба, обиди и глупост,
и коварство наместо награда.
И да не чукаш, самичко се пука...

А надпревара по гордеене

не искам да гледам,
какво да говорим тогава
сама да се включа
да участвам във нея -
от смешна на жалка да стана?!
Край мен гордеци(!)
ежедневно минават.
Личат им ужасно бодлите.
Най-страшното тук е,
сами че си вярват
и държат да си свеждам очите.
Но няма пък. Няма!
Ако щат да са хора -
безгрешни никой не иска,
но от Седемте гряха
е страшна умората:
тоя псевдоживот ме потиска!

Еднакъв ще е резултатът

и да се карам, и да бягам -
не би видял дори следата.
И всъщност се съмнявам,
че даже да ти пука
(което пак е спорно),
не би могъл да Чувстваш
заради генетична норма,
че ти си Мъж и значи
не може нищо да засегне
вселенската ти важност
и световната подредба,
че знаеш просто всичко
и още повече умееш...
Твоето не е обичане!
А надпревара по гордеене.

И със мен все посрещай зората

без да казваш, че е "просто тъпо",
и ме хващай за ръката
пред света, пред всяка твърдост,
която нагло се изпречва
и се перчи как ще смачка
и поредната ни среща,
и последвалата обща крачка...
Иначе, реша ли само
да продължа без теб нататък,
и да крещиш, и да мълчиш -
еднакъв ще е резултатът.

С горчиви копнежи в косите,

с утайка от лошост край устните...
Сутрин все ще намираш следите
от нощните мои капризности -
ту ще смесвам солта ти със захар,
ту с кафето ти кули ще правя
и когато ми щункне, ще махам
всички гладени ризи от шкафа,
ще крия ключ и стотинки, и вещи,
ще ти роша до спетост косата...
Ако искаш да спра, ме пресрещай
и със мен все посрещай зората.

И със нея се свършва историята,

както със нея започва -
с онази гореща тревога,
че всичко е пусто, нарочено
от оня объркан Създател,
съживил ни от болка в ребрата.
Все мислим си колко сме срочни...
А ни се иска да бъдем Жената,
която до лудост обичат,
в която си влагат душите...
но си оставаме тъжни момичета
с горчиви копнежи в косите.

От днес те прекрачвам. Това ти дължа.

Нищо друго след "нас" не остана,
помежду ни лъжите лежат
и правят на спомени раните.
Аз тръгвам напред, ти където,
както, с когото си искаш.
За последно докосват ръцете
и от устните капе затишие,
за последно във теб се оглеждам
и ти давам да бъде на твоето...
Тази среща е трайно последна.
И със нея се свършва историята.

Kоито сега ме орисваш да страдам,

същите после ще ме крепят
(ще зная, че мога да се побеждавам) -
от чуждите грешки строи се светът.
Щом си ме бутнал, ще знам как се пада,
щом си отминал, ще продължа...
Сама се научих (е, и ти ми помага):
от днес те прекрачвам. Това ти дължа.

Докато се давиш, за мен да си мислиш,

когато боли те, от мен да горчи,
сълзите самички по теб да се плискат,
предишните думи да режат следи
по твоите пръсти, да капе кръвта ти
на рози по Нейната кожа,
каквото поискаш, във миг да се скапва
и после да става на Лошо,
да бъдеш излъган, предаден и мамен,
отритнат, прекършен и жалък...
Дано ти се случват всичките драми,
които сега ме орисваш да страдам.

А даже не знаеш кога ме боли,

в прегръдка извиваш ръцете ми.
Целуваш страните, облени в сълзи,
макар че сам давиш сърцето ми.
Напукваш ми кожата, правиш "иглички"
и вярваш си, че ми е смешно.
Дали си глупак или просто двуличие
те изпълва до точка зловеща?!
Отговор няма/м/. Аз - тиха вода -
потискам мехури и гняв,
но скоро дълбоко ще закипя
и ще те попаря със тях.

Докато се давиш, за мен да си мислиш...

Стена е за мен тази мрежа,

дато твоите зеници прегражда -
ти виждаш само копнежи
в живота и никаква жажда,
за тебе човекът премил,
предобър е и двойно приличен...
а не вярваш във мен. И убил
всякакви дози обичане,
без да виждаш далече от себе си,
все се чудиш защо съм такава
и сам празниш сърцето си.
А даже не знаеш...

И остави ме, когато ще падам,

и ме забравяй, когато те чакам...
Не бива да бъде любов
тази лудост. Това протакане
излишно ме пие, мори -
набързо гонИ ме, да свършва.
В очите и днес ме лъжи,
стани, щом ти мъркам във скута.
Плесни ми шамар за събуждане,
бутни ми въздушната кула...
Каквото е писано, всъщност,
не ще да се сбъдва. Пак нула
с тия сервиси грешни бележа.
Стена е за мен тази мрежа...

Към изхода бягам. И падам.

По ръцете молитвите капят.
Аз не съм нито толкова млада,
нито винаги истински страдам,
че ти да кървиш вместо мен
и теб да те мъчат лъжите ми...
Този дразнещо дълъг рефрен,
във който със теб сме зазидани,
вече трябва съвсем да се спре.
По-добре е за двама ни краят,
тъй че ти не протягай ръце
и остави ме, когато ще падам.

Потопено до шия в тъга

и тънка кристална обида,
бъдното (сякаш е сняг)
в сърцето иглу ми иззида -
запечата прозорци, врата
с ледени тухли. И мисля
дали ще намеря следа
към искрата надежда,
към изхода...

Вместо рана да сети обичане,

вместо хлад да усеща ръка -
във сърцето ми вика момичето,
потопено до шия в тъга.

От възможното бъдещо утро

поболя се до крайност сърцето,
хем знае си колко е смъртно,
хем не мисли това. Като дреха
оголва си слабото място -
пред него до кръв се съблича -
и чака ужасно напразно
вместо рана да сети обичане.

Щеше... Но всъщност дали?

Все се пълня с подобни съмнения
и в очите оставят следи,
и сърцето се пълни с видения,
и ръцете изтръпват от скреж:
двеста нови живота се борят,
всеки иска потока да спре
и да стане едничкия огън,
от който се палят искри
и от който пожарите тръгват...
Умът ми е болен масив
от възможното бъдещо утро.

И така разрушихме надеждата

с тези свои низки игри,
че прахът ѝ даже изчезна,
искрицата ѝ се стопи.
Не остана дори за отблясък.
Колко слепи до днес сме били
узнаваме късно и страшно
ни се иска да се променим.
Ала няма да стане! Човеци
да бяхме, да бяхме с души,
щеше да има надежда...
Щеше... но всъщност дали?!

До делата ни всичко се свежда,

ако искаш, лъжи ме. Добре!
Но да знаеш, че нашата среща
отдавна дели се на две
и едната пътека след тебе,
а пък другата тръгва след мен.
И дори във ръце да се вземеш,
обич моя, не ще съберем
раздробения свят на мечтите...
До делата ни всичко се свежда -
все делихме, делихме, делихме...
И така разрушихме надеждата.

Пък макар съграден от облози,

тоя свят ни е дом под звездите -
понякога страшно оголен,
понякога благо в косите
ни затъква цветя и се смее
като пролет - с голяма надежда.
Какво да говорим за него...
до делата ни всичко се свежда.

"Онази" (поредна) любов

чукна пак на вратата ми днеска.
Той е толкова искрен и нов,
добър, разбран и отнесен,
че ми се иска да бъде Един
и Първи, Последен, и Вечен...
Макар да знам, че е син
на копнежната моя обреченост
и няма да трае безкрай
тази негова "огнена обич",
му отварям - копнея за рай,
пък макар съграден от облози.

Каквото е дал в любовта

той си взима със кратко сбогуване.
Нито пълни очи ще го спрат,
нито устни треперещи. Влюбване
му се случва на няколко месеца -
все голямо и все по-добро...
докато не реши, че е срещнал
"Онази" (поредна) любов...

Цензурирам всяка интимност!

Всяка ласка под номер броя!
Тази наша безчетна взаимност
отдавна бе време да спре.
Ти не можеш да даваш безкрайно,
аз не мога да давам без ред -
всичко трябва да бъде изрядно,
подредено добре, с етикет.
За да може накрая - на края -
да се свърши със кратка борба
и всеки да иска и връща
каквото е дал в любовта.

И не питай накрая за "ние",

когато от празно кънтиш -
каквото успя да изпиеш
до дъното чак пресуши.
Така и със мене постъпи:
последната капчица близост
изчезна сред твоите устни.
Цензурирам всяка интимност!

Изпиши го с добро и със плам

или с злото, което те пълни -
на пътя си ти си по-сам,
откакто реши да осъмваш
далече от моите следи
и от всичко, което делихме.
Животът си сам си пиши.
И не питай накрая за "ние".

Но втория път е от страх,

когато си дръпнеш ръката.

Не случайно, не просто така,

не защото се мята душата,

а тъй като ставаш проклет

и отвътре изяжда те страх

да не би, щом ръка подадеш,

да те дръпнат обратно при тях.

Ала как без рамо, без риск,

без помощ излязъл си сам?

Животът е празен бял лист

изпиши го с добро и със плам...

Обърни се - те всички те гледат...

Дъх поемай и вдигай глава,
изправи се - до вчера наведен,
днес ще прекрачиш света,
ако трябва, ще станеш грамаден,
ще заплюеш, ще биеш, крещиш...
Ти си длъжен да бъде последно,
да се стегнеш, дори да кървиш,
да не свеждаш пред никого поглед,
да си целият сила и смях.
Да се сринеш веднъж, е тревога,
но втория път е от страх.

И бягай, докато си цял

както пресичаш моменти,

пропускаш да видиш сълза,

подминаваш дадена клетва,

защото след няколко дни,

месец ли, даже година

всичките ядни стрели

през теб, а не друг, ще преминат:

за болка, за бяла лъжа,

за полза, за смях, за победа...

(безкрайни са да ги броя)

обърни се - те всички те гледат...

Отвътре отрови клокочат,

изригват зловонни лъжи,
очите от орбити скачат
и оставят стрихнинни следи,
ръцете се чупят и капят,
краката се режат без жал...
а вънка съм цялата злато,
перли и бял порцелан -
не можеш да съдиш за мене
и не си ме докрая прозрял.
Момченце, добре се огледай
и бягай, докато си цял.

Ще хукна по твойте пътеки:

не метър, а километри

ще взимам на всякоя крачка -

решена тъгата да смачкам

и бързо теб да достигна.

Времето пак ми намига;

сантиметър пред мен е отново,

без значение, че съм готова

сама себе си да прескоча...

отвътре отрови клокочат.

Чак тогава ще стигна до търсене,

чак тогава ще викам след тебе...
Чак когато сърцето откъсна,
ще хукна по твойте пътеки.

Да се чудя кога ще те вземат

днес отказвам. Изгубих години

в нерви, в заплахи. Отнема

страхът часовете щастливи

и в замяна оставя светулка

в душата да мига накъсано.

Когато поискаш си тръгвай,

чак тогава ще стигна до търсене.

Даде ли ни Господ, ще вземе...

Аз не искам да бъда богата,
да се чудя за колко ми време
ще бъда добра и сърцата,
колко дълго късмета ще стискам,
колко още живот ще живея...
И ужасно, ужасно не искам
да се чудя кога ще те вземат.

Че отдавна направи ни спомен

чета всеки ден по очите ти

(гледащи леко отгоре:

виновни, но горди). Стените ми

вече са прах и руини,

полъх от минало време.

Какво да се прави, любими,

даде ли ни Господ, ще вземе...

Не спира пред проста стена.

И пред мене даже не спира.
Тази твоя голяма лъжа,
наречена някак си "ние",
която повтаряш насън,
наяве и в мисли, и в думи,
не може да бъде кадъм
на всяка измама и лудост.
А всъщност тежи и боли,
а всъщност изгаря и гони...
Дважди проклет да си ти,
че отдавна направи ни спомен.

Споделя вселени и име

добрата човешка Мечта -

за всичко и всички любими.

Не спира пред проста стена.

Oтне му човешкото име

ужасното, стенещо чувство,
че никога никой не взима
сърцето, което не пуска,
което не дава и миг
да забрави, че някъде има
момиче, което със друг
споделя вселени и име.

Парченцата вътре в десен

играят по групи и в стадо.

Овчарят със гега в ръце

въздъхва от мъдрост и старост.

Безсилен е, няма кога

живота си да преоткрие.

Преглътна го бързо властта,

отне му човешкото име.

Преминете направо през мен,

щом достигнете моята кожа,
осветлете ми мрачния ден
и кажете, когато не може
повече слънце да влиза,
повече сняг да вали
и да правят от моите ризи
стъклени кули с мечти...
Кажете, кажете, кажете,
всичко кажете на мен!
Парценца любов, подредете
парченцата вътре в десен.

Да бъда до крайност излишна

се плаша, откакто започнах

да виждам с очите си всичко -

доброто и злото в живота.

Първото - клечица слама,

второто - бурно море.

Не искам да бъда удавена,

преминете направо през мен.

Да бъдеш последен, но "първи"

мечтаеш, откакто те помня.
Раздърпана риза и дънки,
прическа по минала мода,
отвеян, но гледащ направо -
такъв те запомних, намерих.
Ти можеш да тръгнеш наляво,
но после завиваш и стреляш,
и който ти пречи, изгаря.
Прекрасно знам, че умееш
да правиш от нищото слава.
Даже когато се смеят
на твоите грешки, ти ставаш.
Такъв те обичам. Но мисля,
че може би всъщност не трябва
да бъда до крайност излишна.

И всичко е всъщност измама...

светът ни е низ от глупаци,

безкрайна арена и врява,

пародийни и вяра, и щастие,

подметка, настъпила дъвка,

дупка в корема на урва,

краста, наречена "тръпка

да бъдеш последен, но първи".

Човечна (не мога човешка!),

както казваш добре, аз съм плява,
от мене растат само грешки
и всичко е всъщност измама...

Но няма да може. От мене.

Човек все не ще да излиза -

магаре инато, неверно

припев изпят и коприва,

ожулваща всичко до пришки...

Така съм родена (погрешка),

естествена, друга по принцип -

човечна (не мога човешка!).

И бързо ще иска обратно...

Но няма къде да се върне.
Жена ти е адски понятна,
ужасно добра е и умна,
каквото захване, и става,
каквото поиска - и прави.
Но тази жена не е блатна,
капризна и буйна лияна,
както съм аз...
И те крадна,
обвивам те с листи зелени.
Жена ти ще иска обратно.
Но няма да може. От мене.

Назъбен и остър пирон

е големият враг на стената.

Той чопли, човърка. Без стон

продължава, дълбае нататък.

Ала щом си пробие отвъд,

пътят ще стане по-лесен.

Ей така е сърдечната плът

във гърдите ми - все ѝ е тесен

светът. И желае докрай

през мен свобода да дочака.

Излезе ли, знам, ще се смае

и бързо ще иска обратно...

Прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Докога ще ме грабиш така?!
Докога във сърцето ми болка
ще се слива наравно с вина
и ще прави от тебе човечен,
а от мене - пречупващ се клон...

Тази "обич" е двойно обречен,
назъбен и остър пирон.

Направи се, че още съм с Теб...

запали ми свещички в очите,

накарай сърцето да спре

от желание (като във митове

и легенди за силна любов,

за магичен копнеж), но без болка.

Направи се! Повярвай... във мен

прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Но те моля, бъди благодатен,

направи се на малко добър,
престори се, че тази чудатост
значи за тебе светът.
Аз съм малка и слаба,
и бедна...
Разпилях се във мисли безчет.
Целуни ме.
Макар и последно,
направи се, че още съм с Теб.