Да не ме е страх без тебе?

Какви ми ги говориш тая сутрин?!
Не на спиртно, а на мента
лъхат свежите ти устни,
ала, щом не си пиян,
каква проклета проклетия
те кара да си вярваш сам?!
Знаеш, че не съм от тия,
дето бият се в гърдите
и си вирят гордостта,
дето хич не ги обмислят
ежедневните неща,
дето толкова са чувство,
че се губят и умират...
Аз съм дребничка, но не изкуствена
и разум май ми се намира,
та... признавам, че се хванах
във капана на живота -
да живееш друг да пазиш
и да чакаш със охота
същото и той да стори...
Аз без теб ще оцелея,
ала в страх и по неволя,
в обида, жлъч и във безверие...
Тук съм, зная, в безопасност,
макар да трябва да излизам,
но все се връщам и е ясно,
че последната си риза
на тебе и за тебе давам.
Всичко друго е без смисъл.

В кошара сред безброй овце

блеенето става лесно.
Даже и паун е смел,
ако страшното го срещне,
щом е сит и спал,
щом е сред "добри другари".
А пък вълкът единак
честичко едва се справя.
Той, животът, е такъв -
самотата всъщност дави,
а ако поделите път,
дори да сте позорно слаби,
планините вдигате от раз
и морето е да глезен...
Кажи ми ти, тогава, как
да не ме е страх без тебе?

Но това не значи ли "прекрасна"?

Което казваш с криви думи
от типа на "странна и неясна",
от рода на "някак малко луда"?
Имаш много дефиниции
за мен и моята душевност,
не разбираш, че съм личност
затворена сред стадо дребни
блеещи животни. Колко
пъти да ти го показвам -
аз не лая, малко хапя
и трудно, мъчно се отказвам,
действам до последни сили
и след тях, и после още...
Но дойде май времето, любими,
да ви оставя да се пощите,
пък мен вълкът да ме изяжда.
По-добре наместо все
да паса и да ме кастрят
в кошара сред безброй овце...

Пък каквото ще да става!

Уморих се да съм длъжна.
Каишката ме задушава
и ако не я разкъсам,
нищо чудно да се стапям
или, във всеки следващ случай,
да тръгна всички ви да хапя,
да ритам, късам или псувам.
Омръзна ми! Така не мога!
Опитвате се вятъра да спрете,
копривата да стане роза
или изобщо там каквото щете...
а не виждате, че аз съм друга
и от оковите ви всъщност расна.
Добре, приемам, че съм "трудна"!
Но това не значи ли "прекрасна"?

Просто комично

с изглед за пародия
и бурен глупав смях,
трагични
сме си клоуните -
грим, в очите прах
и много,
просто много
глумство във душата...
и сме голи,
и сме боси
с кръпки на сърцата.
Разрасна ни се бизнесът,
всеки днес
ни взима хляба.
Ще прощавате за израза,
но ГРЪМНЕТЕ СЕ!
Тогава
ще ударя на ирония,
пък каквото ще да става!

Как ще живееш, избра ли?

Или още е празно картончето...
Уморих се от всичките драми,
които следхождат нарочното:
ти си се свил във пашкула
на "аз съм самичък в вселената",
без да помислиш, че другите
оставяш отвън на студено
и няма те как, прокудени,
да споделят със тебе си времето...

Аз те обичам,
но това е...
просто комично.

Или изобщо ме нямаш,

или всичко докрай ще получиш -
и съкрушеност на рамото си,
и солени по бузите ручеи,
и трънчета много в петите,
и остри бодежи отляво,
копнеж да оставиш следи,
падане на коляно,
стремеж да се изтласкаш
отвъд предели, забрани,
отвъд ежедневното щастие.
Как ще живееш избра ли?

Трябва да скочиш в горещото,

в кладата трябва да скочиш,
за да усетиш и ти нещото,
което изпитвам с отсрочките,
дето все ми ги молиш...
Нямам сили вече за тебе.
Изпил си ми волята
и сега съм съвсем непотребна.
Скачай в горещото, момко!
Не можеш така да ме мамиш-
или си с мен, неотклонно,
или изобщо ме нямаш.

Значи, че най е реално,

когато трънлива се чувствам:
в сърцето и във стъпалото,
в очите. Значи е блудство
всяка ласка фалшива,
всяко докосване нежно.
Ако поискаш да имаш,
трябва да скочиш в горещото...

Що за щастие сладни...

Тази хапка за мен е горчива,
може теб да те пълни или
да ти стига за цяла година,
но аз искам още в света,
още искам от теб и от мене.
Тази хапка е само една,
парченце от малка вселена,
а са нужни милион... и дори
много повече, щом си замесен.
Щастие, вярно, сладни,
но не е пътят най-лесен
и трябва да видя, че ти,
напук на всичко мечтано,
си научил, че щом ти горчи,
значи, че най е реално.

Веднъж на милион

ще ти се случа.
Веднъж.
И после ще оставя диря,
но не както влачи кучето
след законите ни пародийни,
а истинска, дълбока, разтопена -
улейче по ледена висулка.
Щом ти се случа, ще се разтрепериш,
след това ще се пропукаш...
Кората ти ще падне като риза
и ти за втори път ще се родиш,
въздух ще поемеш и ще видиш
що за щастие сладни.

"Ще се превърнеш във делник,

ще станеш на смешка,
тази твоя мечта грам не струва.
Ум и чувства говорят разделно:
тази стъпка е грешка,
избродирана с нижки от лудост.
Няма път, накъдето ще ходиш.
Ти си просто човече,
вечно някой ще те задминава.
Може нощи наред да оспориш,
но ще стане така, че
даже с Бог за ръка не се справяш.
Примири се и спри да се мъчиш.
Реален е само живота,
във който си гониш заплати,
готвиш, гладиш, излишното тъпчеш,
не търсиш Кивота
и възпитаваш така и децата.
Няма мечти. Примири се!"
Всеки казва това.
И очаква от мен да послушам
и забравя, че в мене гори
някаква луда глава,
в която вечер се сгушва
още по-луд идиом,
че може би,
аз съм всъщност
веднъж на милион...

Изобщо не страдам.

Изобщо.
Даже хич.
Даже никак.
Реших да опитам задочно -
от домошар станах на скитник...

А ползата?
Минус същински.
Липса, пусто и празно.
Как изобщо помислих,
че мога
да стана на празник?!

Делник съм.
Сив и невлюбен.
Омагьосан
кръг сатанински.
Изобщо не страдам.
Напълно
наясно съм с всичко
и с всички:

повикат ли, ти оглушавай,
помахат ли, просто не виждай,
иначе ще те запалят,
за да плюят във твойто огнище.

Ще духнат сивата пепел,
вятърът ще те поеме
и от обичаен човек
ще се превърнеш във делник.