Струва ли си тази болка

и очите ми дали си стуват,
пръстите ми дават ли ти толкова,
колкото ти взима другото,
твоите безсънни нощи
плащат ли се с мойте думи,
търсил ли си всъщност нещо,
което няма помежду ни,
изходът дали е близо,
този поглед накъде отива...
само ти го знаеш, мили.
Само твоето пресмятане си струва.

Да ми простиш дали ще имаш сили?

Ще бъдеш ли добър? Или пък слаб
пред гняв, пред глупост и пред име
мъжко ще си? Като рак
ще вървиш ли настрани
от живота, от водата
жива в двете ми очи?
Недей ми казва. Аз самата
прошка май не ща. Не искам!
Все пак ти решаваш колко
сме си нужни и сме близки,
струва ли си тази болка...

Всичко друго е без смисъл,

ако всъщност теб те няма,
ако този допир по страните ми
е най-жестоката измама
и ме притиска само вятър,
наместо твоите ръце прегръща,
отмята кичури и блясък
и моя зов към мене връща.
Ще бъде страшно непростимо,
ако не мога повече да те докосна,
ако тази тежка нетърпимост
е твоят път към Холокоста
на нашата любов... Не бива,
не можем, мили, да сгрешим
така ужасно и несправедливо
красивото у нас да разрушим.
Да, знам, че те боли. И страдаш.
И съм виновна, най-виновна, мили.
Но ако теб те няма, нищо няма!
Да ми простиш дали ще имаш сили?

Да не ме е страх без тебе?

Какви ми ги говориш тая сутрин?!
Не на спиртно, а на мента
лъхат свежите ти устни,
ала, щом не си пиян,
каква проклета проклетия
те кара да си вярваш сам?!
Знаеш, че не съм от тия,
дето бият се в гърдите
и си вирят гордостта,
дето хич не ги обмислят
ежедневните неща,
дето толкова са чувство,
че се губят и умират...
Аз съм дребничка, но не изкуствена
и разум май ми се намира,
та... признавам, че се хванах
във капана на живота -
да живееш друг да пазиш
и да чакаш със охота
същото и той да стори...
Аз без теб ще оцелея,
ала в страх и по неволя,
в обида, жлъч и във безверие...
Тук съм, зная, в безопасност,
макар да трябва да излизам,
но все се връщам и е ясно,
че последната си риза
на тебе и за тебе давам.
Всичко друго е без смисъл.

В кошара сред безброй овце

блеенето става лесно.
Даже и паун е смел,
ако страшното го срещне,
щом е сит и спал,
щом е сред "добри другари".
А пък вълкът единак
честичко едва се справя.
Той, животът, е такъв -
самотата всъщност дави,
а ако поделите път,
дори да сте позорно слаби,
планините вдигате от раз
и морето е да глезен...
Кажи ми ти, тогава, как
да не ме е страх без тебе?

Но това не значи ли "прекрасна"?

Което казваш с криви думи
от типа на "странна и неясна",
от рода на "някак малко луда"?
Имаш много дефиниции
за мен и моята душевност,
не разбираш, че съм личност
затворена сред стадо дребни
блеещи животни. Колко
пъти да ти го показвам -
аз не лая, малко хапя
и трудно, мъчно се отказвам,
действам до последни сили
и след тях, и после още...
Но дойде май времето, любими,
да ви оставя да се пощите,
пък мен вълкът да ме изяжда.
По-добре наместо все
да паса и да ме кастрят
в кошара сред безброй овце...

Пък каквото ще да става!

Уморих се да съм длъжна.
Каишката ме задушава
и ако не я разкъсам,
нищо чудно да се стапям
или, във всеки следващ случай,
да тръгна всички ви да хапя,
да ритам, късам или псувам.
Омръзна ми! Така не мога!
Опитвате се вятъра да спрете,
копривата да стане роза
или изобщо там каквото щете...
а не виждате, че аз съм друга
и от оковите ви всъщност расна.
Добре, приемам, че съм "трудна"!
Но това не значи ли "прекрасна"?

Просто комично

с изглед за пародия
и бурен глупав смях,
трагични
сме си клоуните -
грим, в очите прах
и много,
просто много
глумство във душата...
и сме голи,
и сме боси
с кръпки на сърцата.
Разрасна ни се бизнесът,
всеки днес
ни взима хляба.
Ще прощавате за израза,
но ГРЪМНЕТЕ СЕ!
Тогава
ще ударя на ирония,
пък каквото ще да става!