За да продължа напред,

ще трябва да се върна,
да се затичам, за да се засиля;
за да мога
някак да превърна
страх и злоба в светла сила,
със която
да прескоча пропаст,
да преплувам океан, морета,
да пребродя
тихо Космоса
като малка влюбена комета,
която търси
точката на сблъсъка
с нейния си мил астероид.
За да продължа,
се връщам:
бъдещето тръгвало от мит...

Не съм щастлива.

В тази тишина
духът ми се разбира
на капки яснота -
без тебе, мили,
или пък със теб,
светът се срива
и толкова нелеп,
безсмислен и трагичен
е този маскарад,
че ние се обичаме
и не е просто ад,
и не е просто бреме,
и не сме така сами,
че даже не ни дреме
дали съм аз, или си ти
който ще си ходи...
Дано да го решим,
защото ме тревожи,
че може би грешим
и с всяка стотна пада
по част от мен и теб.
А ще си трябвам цяла,
за да продължа напред.

Само твоето пресмятане си струва.

Само ти ни изчисляваш
(май не те интересува
как студена вечер лягам,
колко нощи все те гледам
без да те позная).
Днес решавам за последно -
слагам точка в края
на твойто многоточие,
глупост, пресметливост...
Обичаш ме задочно
и не,
не съм щастлива.

Струва ли си тази болка

и очите ми дали си стуват,
пръстите ми дават ли ти толкова,
колкото ти взима другото,
твоите безсънни нощи
плащат ли се с мойте думи,
търсил ли си всъщност нещо,
което няма помежду ни,
изходът дали е близо,
този поглед накъде отива...
само ти го знаеш, мили.
Само твоето пресмятане си струва.

Да ми простиш дали ще имаш сили?

Ще бъдеш ли добър? Или пък слаб
пред гняв, пред глупост и пред име
мъжко ще си? Като рак
ще вървиш ли настрани
от живота, от водата
жива в двете ми очи?
Недей ми казва. Аз самата
прошка май не ща. Не искам!
Все пак ти решаваш колко
сме си нужни и сме близки,
струва ли си тази болка...

Всичко друго е без смисъл,

ако всъщност теб те няма,
ако този допир по страните ми
е най-жестоката измама
и ме притиска само вятър,
наместо твоите ръце прегръща,
отмята кичури и блясък
и моя зов към мене връща.
Ще бъде страшно непростимо,
ако не мога повече да те докосна,
ако тази тежка нетърпимост
е твоят път към Холокоста
на нашата любов... Не бива,
не можем, мили, да сгрешим
така ужасно и несправедливо
красивото у нас да разрушим.
Да, знам, че те боли. И страдаш.
И съм виновна, най-виновна, мили.
Но ако теб те няма, нищо няма!
Да ми простиш дали ще имаш сили?

Да не ме е страх без тебе?

Какви ми ги говориш тая сутрин?!
Не на спиртно, а на мента
лъхат свежите ти устни,
ала, щом не си пиян,
каква проклета проклетия
те кара да си вярваш сам?!
Знаеш, че не съм от тия,
дето бият се в гърдите
и си вирят гордостта,
дето хич не ги обмислят
ежедневните неща,
дето толкова са чувство,
че се губят и умират...
Аз съм дребничка, но не изкуствена
и разум май ми се намира,
та... признавам, че се хванах
във капана на живота -
да живееш друг да пазиш
и да чакаш със охота
същото и той да стори...
Аз без теб ще оцелея,
ала в страх и по неволя,
в обида, жлъч и във безверие...
Тук съм, зная, в безопасност,
макар да трябва да излизам,
но все се връщам и е ясно,
че последната си риза
на тебе и за тебе давам.
Всичко друго е без смисъл.

В кошара сред безброй овце

блеенето става лесно.
Даже и паун е смел,
ако страшното го срещне,
щом е сит и спал,
щом е сред "добри другари".
А пък вълкът единак
честичко едва се справя.
Той, животът, е такъв -
самотата всъщност дави,
а ако поделите път,
дори да сте позорно слаби,
планините вдигате от раз
и морето е да глезен...
Кажи ми ти, тогава, как
да не ме е страх без тебе?