Назъбен и остър пирон

е големият враг на стената.

Той чопли, човърка. Без стон

продължава, дълбае нататък.

Ала щом си пробие отвъд,

пътят ще стане по-лесен.

Ей така е сърдечната плът

във гърдите ми - все ѝ е тесен

светът. И желае докрай

през мен свобода да дочака.

Излезе ли, знам, ще се смае

и бързо ще иска обратно...

Прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Докога ще ме грабиш така?!
Докога във сърцето ми болка
ще се слива наравно с вина
и ще прави от тебе човечен,
а от мене - пречупващ се клон...

Тази "обич" е двойно обречен,
назъбен и остър пирон.

Направи се, че още съм с Теб...

запали ми свещички в очите,

накарай сърцето да спре

от желание (като във митове

и легенди за силна любов,

за магичен копнеж), но без болка.

Направи се! Повярвай... във мен

прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Но те моля, бъди благодатен,

направи се на малко добър,
престори се, че тази чудатост
значи за тебе светът.
Аз съм малка и слаба,
и бедна...
Разпилях се във мисли безчет.
Целуни ме.
Макар и последно,
направи се, че още съм с Теб.

Ще направят и тебе на кух

тези улици с лъскави маски,

избродирани с рани. Напук

на природната пролетна ласка

ще те стиснат с ръце и сърцето

ще обърнат във камък каратен.

Какъвто поискаш изглеждай,

но те моля,

бъди благодатен.

На лице като сляпа фасада,

на крака като мрамор зловещ,
на очите, понесли и ада,
и рая, и вечния скреж,
ти не вярвай. Направо разбивай.
Инак утре те пак ще са тук
и ще счупят каквото си имал,
ще направят и тебе на кух.

По-добре да съм сляпата, май

отминава, а още очите
се взират за пролет и тайно
(ужасяващо тайно, до скритост)
от болка сърцето мълчи:
каквото не вижда - го няма.
Защо са тогава очи
на лице като сляпа фасада...

Превръщам се в нота портретна,

когато ме гледаш така,
сякаш всичко във мене е вредно
за тебе и трябва сега,
на мига, моментално, веднага
да бъде сменено докрай...
Ако аз пък така те погледна...?

По-добре да съм сляпата, май.