И всичко е всъщност измама...

светът ни е низ от глупаци,

безкрайна арена и врява,

пародийни и вяра, и щастие,

подметка, настъпила дъвка,

дупка в корема на урва,

краста, наречена "тръпка

да бъдеш последен, но първи".

Човечна (не мога човешка!),

както казваш добре, аз съм плява,
от мене растат само грешки
и всичко е всъщност измама...

Но няма да може. От мене.

Човек все не ще да излиза -

магаре инато, неверно

припев изпят и коприва,

ожулваща всичко до пришки...

Така съм родена (погрешка),

естествена, друга по принцип -

човечна (не мога човешка!).

И бързо ще иска обратно...

Но няма къде да се върне.
Жена ти е адски понятна,
ужасно добра е и умна,
каквото захване, и става,
каквото поиска - и прави.
Но тази жена не е блатна,
капризна и буйна лияна,
както съм аз...
И те крадна,
обвивам те с листи зелени.
Жена ти ще иска обратно.
Но няма да може. От мене.

Назъбен и остър пирон

е големият враг на стената.

Той чопли, човърка. Без стон

продължава, дълбае нататък.

Ала щом си пробие отвъд,

пътят ще стане по-лесен.

Ей така е сърдечната плът

във гърдите ми - все ѝ е тесен

светът. И желае докрай

през мен свобода да дочака.

Излезе ли, знам, ще се смае

и бързо ще иска обратно...

Прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Докога ще ме грабиш така?!
Докога във сърцето ми болка
ще се слива наравно с вина
и ще прави от тебе човечен,
а от мене - пречупващ се клон...

Тази "обич" е двойно обречен,
назъбен и остър пирон.

Направи се, че още съм с Теб...

запали ми свещички в очите,

накарай сърцето да спре

от желание (като във митове

и легенди за силна любов,

за магичен копнеж), но без болка.

Направи се! Повярвай... във мен

прокънтява все "дай!", а не "колко?"...

Но те моля, бъди благодатен,

направи се на малко добър,
престори се, че тази чудатост
значи за тебе светът.
Аз съм малка и слаба,
и бедна...
Разпилях се във мисли безчет.
Целуни ме.
Макар и последно,
направи се, че още съм с Теб.