Пък макар съграден от облози,

тоя свят ни е дом под звездите -
понякога страшно оголен,
понякога благо в косите
ни затъква цветя и се смее
като пролет - с голяма надежда.
Какво да говорим за него...
до делата ни всичко се свежда.

"Онази" (поредна) любов

чукна пак на вратата ми днеска.
Той е толкова искрен и нов,
добър, разбран и отнесен,
че ми се иска да бъде Един
и Първи, Последен, и Вечен...
Макар да знам, че е син
на копнежната моя обреченост
и няма да трае безкрай
тази негова "огнена обич",
му отварям - копнея за рай,
пък макар съграден от облози.

Каквото е дал в любовта

той си взима със кратко сбогуване.
Нито пълни очи ще го спрат,
нито устни треперещи. Влюбване
му се случва на няколко месеца -
все голямо и все по-добро...
докато не реши, че е срещнал
"Онази" (поредна) любов...

Цензурирам всяка интимност!

Всяка ласка под номер броя!
Тази наша безчетна взаимност
отдавна бе време да спре.
Ти не можеш да даваш безкрайно,
аз не мога да давам без ред -
всичко трябва да бъде изрядно,
подредено добре, с етикет.
За да може накрая - на края -
да се свърши със кратка борба
и всеки да иска и връща
каквото е дал в любовта.

И не питай накрая за "ние",

когато от празно кънтиш -
каквото успя да изпиеш
до дъното чак пресуши.
Така и със мене постъпи:
последната капчица близост
изчезна сред твоите устни.
Цензурирам всяка интимност!

Изпиши го с добро и със плам

или с злото, което те пълни -
на пътя си ти си по-сам,
откакто реши да осъмваш
далече от моите следи
и от всичко, което делихме.
Животът си сам си пиши.
И не питай накрая за "ние".

Но втория път е от страх,

когато си дръпнеш ръката.

Не случайно, не просто така,

не защото се мята душата,

а тъй като ставаш проклет

и отвътре изяжда те страх

да не би, щом ръка подадеш,

да те дръпнат обратно при тях.

Ала как без рамо, без риск,

без помощ излязъл си сам?

Животът е празен бял лист

изпиши го с добро и със плам...

Обърни се - те всички те гледат...

Дъх поемай и вдигай глава,
изправи се - до вчера наведен,
днес ще прекрачиш света,
ако трябва, ще станеш грамаден,
ще заплюеш, ще биеш, крещиш...
Ти си длъжен да бъде последно,
да се стегнеш, дори да кървиш,
да не свеждаш пред никого поглед,
да си целият сила и смях.
Да се сринеш веднъж, е тревога,
но втория път е от страх.