Изобщо не страдам.

Изобщо.
Даже хич.
Даже никак.
Реших да опитам задочно -
от домошар станах на скитник...

А ползата?
Минус същински.
Липса, пусто и празно.
Как изобщо помислих,
че мога
да стана на празник?!

Делник съм.
Сив и невлюбен.
Омагьосан
кръг сатанински.
Изобщо не страдам.
Напълно
наясно съм с всичко
и с всички:

повикат ли, ти оглушавай,
помахат ли, просто не виждай,
иначе ще те запалят,
за да плюят във твойто огнище.

Ще духнат сивата пепел,
вятърът ще те поеме
и от обичаен човек
ще се превърнеш във делник.

И после... забравям да плача.

Стоп!
Преповтаряме кадъра -
ти отново нахлузваш палача,
а аз съм в костюм на удавена.
Декор ни е моята стая,
озвучител са хорските клюки.
Дубльори отдавна ги няма
и сме "на живо"-то включили.
Твоята реплика гръмва:
"Не мога така да обичам!".
След която си тръгваш.
Но на прага се свличам
и... и... да, плача!
Вярно!
Прощавай! Забавям финала
и реплики губя, и влача,
и не знам докъде сме реално
според твоя сценарий,
а някак си всъщност
май че...
изобщо не страдам.

Не си бил за мене готов.

Точка. И всичко ти стига.
А в мене бездна оловна
и мрак безкрай се разстилат...
А в мене е тъпата болка,
която наричаме "нищо".
Казват, че всичко ще можеш,
стига да го поискаш;
и аз те поисках. И вярвах.
И бързах в крачките свои.
За да се спъна. Да падна.
В точката. Като герой
на някоя трагикомедия.
Финалът съвсем е прозрачен -
сърцето в мен го обесвам
и после... забравям да плача.

В ръцете на свойта съпруга

и в смеха на своя си син
ти навярно ме мислиш за друга,
на която не си й любим,
а те мрази отдавна и силно.
Аз навярно изглеждам така.
Навярно в очите ми има
потъмнели от злоба ядра
и всъщност кафявото значи,
че вече не гледат към теб.
Гласът ми е повикът мрачен
на минало, станало лед...
а нейните пръсти те сгряват
и измиват от тебе срама.
Ще бъда ужасната плява
на всичко, което не съм,
щом това ще изтрие следата
от устни, ръце... и любов.
И си прав, че вече не гледам -
не си бил за мене готов.

Или си просто човек,

или просто не струваш живота,
който с дъх си поел
и който проклинаш с охота.
Не струваш всички тъги,
които ще хвърлиш на други,
нито сълза, нито тик
в ръцете на свойта съпруга...

На всеки един ден след ден

се изпречва съдбата на пътя.
Понякога някой е смел
и отвръща на неиния тътен.
Тогава се ражда герой
или всъщност се скършва човекът,
защото, неверникът, той,
поелият кръста си в шепа,
не може да стигне далеч -
все от някъде обич го дебне,
все го спъват тревоги и плач
или някоя смешна потребност
да бъде "малка душа"
с желания, нужди и болки...
а съдбата с голямото С
не поема излишни обходки:
или си героят навед,
или си просто човек.

Обич моя безбрежна!

Обич! Обич, кажи
дали е достоен човекът
да говори, щом мълчи.
Или трябва да мълчи,
когато всъщност говори,
защото от злоба кърви,
защото е само подобен
на Себе си - вече погубил
всичко, което расте
в добро... и е изгубил
пътя пред свойте нозе.
Кажи ми, моля те, Обич,
защо Не-човекът е в мен,
защо е в брат ми, във образа
на всеки един ден след ден?

Светлина във тунела. Оставаш.

За винаги. "Вечност" е кратко.
Защото само в ръцете ти
аз забравям,
че ти не заслужаваш
толкова малко,
колкото всъщност ти давам,
обич моя безбрежна.