Ще направят и тебе на кух

тези улици с лъскави маски,

избродирани с рани. Напук

на природната пролетна ласка

ще те стиснат с ръце и сърцето

ще обърнат във камък каратен.

Какъвто поискаш изглеждай,

но те моля,

бъди благодатен.

На лице като сляпа фасада,

на крака като мрамор зловещ,
на очите, понесли и ада,
и рая, и вечния скреж,
ти не вярвай. Направо разбивай.
Инак утре те пак ще са тук
и ще счупят каквото си имал,
ще направят и тебе на кух.

По-добре да съм сляпата, май

отминава, а още очите
се взират за пролет и тайно
(ужасяващо тайно, до скритост)
от болка сърцето мълчи:
каквото не вижда - го няма.
Защо са тогава очи
на лице като сляпа фасада...

Превръщам се в нота портретна,

когато ме гледаш така,
сякаш всичко във мене е вредно
за тебе и трябва сега,
на мига, моментално, веднага
да бъде сменено докрай...
Ако аз пък така те погледна...?

По-добре да съм сляпата, май.

И няма пътеки за връщане,

и вече краката са в рани

(жадувам за топла прегръдка,

но ръцете, от гордост възпряни,

не могат към теб да протегнат

отново горещо сърцето).

Издъхва едната потребност -

превръщам се в нота портретна.

Отдавна сме двама един по един,

отдавна ръцете ми чуждите търсят,
отдавна когато мирише на дим,
спасявам единствено своята същност.
Не ни е привично, но вече мълчим,
когато се срещнем из стаите вкъщи -
отдавна делиме, каквото делим,
и няма пътеки за връщане.

И няма причина да бъде различно

точно когато до мен си застанал,

толкова пъти ми каза "обичам те",

а (нито веднъж не съм го признавала)

направо ме късаш, когато говориш

и много боли ме, когато мълчиш,

така че си тръгвай. Довиждане!

(Сбогом...)

Отдавна сме двама един по един...

Да гълтаме ключа

и който остане
в съндъка на "Минало свършено",
не съм го обичала,
не съм го очаквала
и няма причина да бъде различно.