И със нея се свършва историята,

както със нея започва -
с онази гореща тревога,
че всичко е пусто, нарочено
от оня объркан Създател,
съживил ни от болка в ребрата.
Все мислим си колко сме срочни...
А ни се иска да бъдем Жената,
която до лудост обичат,
в която си влагат душите...
но си оставаме тъжни момичета
с горчиви копнежи в косите.

От днес те прекрачвам. Това ти дължа.

Нищо друго след "нас" не остана,
помежду ни лъжите лежат
и правят на спомени раните.
Аз тръгвам напред, ти където,
както, с когото си искаш.
За последно докосват ръцете
и от устните капе затишие,
за последно във теб се оглеждам
и ти давам да бъде на твоето...
Тази среща е трайно последна.
И със нея се свършва историята.

Kоито сега ме орисваш да страдам,

същите после ще ме крепят
(ще зная, че мога да се побеждавам) -
от чуждите грешки строи се светът.
Щом си ме бутнал, ще знам как се пада,
щом си отминал, ще продължа...
Сама се научих (е, и ти ми помага):
от днес те прекрачвам. Това ти дължа.

Докато се давиш, за мен да си мислиш,

когато боли те, от мен да горчи,
сълзите самички по теб да се плискат,
предишните думи да режат следи
по твоите пръсти, да капе кръвта ти
на рози по Нейната кожа,
каквото поискаш, във миг да се скапва
и после да става на Лошо,
да бъдеш излъган, предаден и мамен,
отритнат, прекършен и жалък...
Дано ти се случват всичките драми,
които сега ме орисваш да страдам.

А даже не знаеш кога ме боли,

в прегръдка извиваш ръцете ми.
Целуваш страните, облени в сълзи,
макар че сам давиш сърцето ми.
Напукваш ми кожата, правиш "иглички"
и вярваш си, че ми е смешно.
Дали си глупак или просто двуличие
те изпълва до точка зловеща?!
Отговор няма/м/. Аз - тиха вода -
потискам мехури и гняв,
но скоро дълбоко ще закипя
и ще те попаря със тях.

Докато се давиш, за мен да си мислиш...

Стена е за мен тази мрежа,

дато твоите зеници прегражда -
ти виждаш само копнежи
в живота и никаква жажда,
за тебе човекът премил,
предобър е и двойно приличен...
а не вярваш във мен. И убил
всякакви дози обичане,
без да виждаш далече от себе си,
все се чудиш защо съм такава
и сам празниш сърцето си.
А даже не знаеш...

И остави ме, когато ще падам,

и ме забравяй, когато те чакам...
Не бива да бъде любов
тази лудост. Това протакане
излишно ме пие, мори -
набързо гонИ ме, да свършва.
В очите и днес ме лъжи,
стани, щом ти мъркам във скута.
Плесни ми шамар за събуждане,
бутни ми въздушната кула...
Каквото е писано, всъщност,
не ще да се сбъдва. Пак нула
с тия сервиси грешни бележа.
Стена е за мен тази мрежа...

Към изхода бягам. И падам.

По ръцете молитвите капят.
Аз не съм нито толкова млада,
нито винаги истински страдам,
че ти да кървиш вместо мен
и теб да те мъчат лъжите ми...
Този дразнещо дълъг рефрен,
във който със теб сме зазидани,
вече трябва съвсем да се спре.
По-добре е за двама ни краят,
тъй че ти не протягай ръце
и остави ме, когато ще падам.