Докато се давиш, за мен да си мислиш,

когато боли те, от мен да горчи,
сълзите самички по теб да се плискат,
предишните думи да режат следи
по твоите пръсти, да капе кръвта ти
на рози по Нейната кожа,
каквото поискаш, във миг да се скапва
и после да става на Лошо,
да бъдеш излъган, предаден и мамен,
отритнат, прекършен и жалък...
Дано ти се случват всичките драми,
които сега ме орисваш да страдам.

А даже не знаеш кога ме боли,

в прегръдка извиваш ръцете ми.
Целуваш страните, облени в сълзи,
макар че сам давиш сърцето ми.
Напукваш ми кожата, правиш "иглички"
и вярваш си, че ми е смешно.
Дали си глупак или просто двуличие
те изпълва до точка зловеща?!
Отговор няма/м/. Аз - тиха вода -
потискам мехури и гняв,
но скоро дълбоко ще закипя
и ще те попаря със тях.

Докато се давиш, за мен да си мислиш...

Стена е за мен тази мрежа,

дато твоите зеници прегражда -
ти виждаш само копнежи
в живота и никаква жажда,
за тебе човекът премил,
предобър е и двойно приличен...
а не вярваш във мен. И убил
всякакви дози обичане,
без да виждаш далече от себе си,
все се чудиш защо съм такава
и сам празниш сърцето си.
А даже не знаеш...

И остави ме, когато ще падам,

и ме забравяй, когато те чакам...
Не бива да бъде любов
тази лудост. Това протакане
излишно ме пие, мори -
набързо гонИ ме, да свършва.
В очите и днес ме лъжи,
стани, щом ти мъркам във скута.
Плесни ми шамар за събуждане,
бутни ми въздушната кула...
Каквото е писано, всъщност,
не ще да се сбъдва. Пак нула
с тия сервиси грешни бележа.
Стена е за мен тази мрежа...

Към изхода бягам. И падам.

По ръцете молитвите капят.
Аз не съм нито толкова млада,
нито винаги истински страдам,
че ти да кървиш вместо мен
и теб да те мъчат лъжите ми...
Този дразнещо дълъг рефрен,
във който със теб сме зазидани,
вече трябва съвсем да се спре.
По-добре е за двама ни краят,
тъй че ти не протягай ръце
и остави ме, когато ще падам.

Потопено до шия в тъга

и тънка кристална обида,
бъдното (сякаш е сняг)
в сърцето иглу ми иззида -
запечата прозорци, врата
с ледени тухли. И мисля
дали ще намеря следа
към искрата надежда,
към изхода...

Вместо рана да сети обичане,

вместо хлад да усеща ръка -
във сърцето ми вика момичето,
потопено до шия в тъга.

От възможното бъдещо утро

поболя се до крайност сърцето,
хем знае си колко е смъртно,
хем не мисли това. Като дреха
оголва си слабото място -
пред него до кръв се съблича -
и чака ужасно напразно
вместо рана да сети обичане.